Интервю за списание Академика, 14 септември, 2010

Интервю на Десислава Пътева

Димитър Кенаров е поет, преводач и журналист. Негови стихове, статии, есета и интервюта са публикувани в редица български и чуждестранни издания – „Литературен вестник”, „КапиталLight”, „Сега”, „Култура”, „The New England Review”, „Transfusion” и др. За дипломната си работа върху поезията на У. Х. Одън и Йосиф Бродски получава три академични награди от Middlebury College (САЩ). Кенаров е носител на специалната награда на „Литературен вестник” на конкурса „Южна Пролет” (2002) за стихосбирката „Пътуване към кухнята”. Неотдавна излезе втората му поетична книга, озаглавена „Апокрифни животни”.

– Как се промени като автор от “Пътуване към кухнята” до “Апокрифни животни”?

– Харесвам концепцията на Дейвид Хюм за човешката идентичност. Човек се променя, заедно с опита си. Когато чета “Пътуване към кухнята”, усещам, че стихотворенията там са писани от един друг Димитър Кенаров.

– Ако някой предложи да преиздаде първата ти книга, няма да приемеш, така ли?

– Няма нужда да се преиздава. Надявам се, че и “Апокрифни животни” след някоя друга година, ще бъде книга, която не съм писал аз. За мен цялата идея на писането е човек да променя стила си, да търси нови теми, нови интереси. “Апокрифни животни” е нещо, което ме вълнуваше през последните няколко години. Самата книга завърших за два или три месеца в началото на тази година.

– Що за животни са “апокрифните”? Какъв смисъл влагаш в тази дума?

– Това заглавие ми отне доста време. Първо бяха прозрачни животни, после невидими животни. Струва ми се, че „апокрифни” е точната дума в случая, защото в нея има поглед към животните, който е забранен, извън нормите.
Италианският философ Джорджо Агамбен има една книга „Откритото”, в която той говори за връзката между човека и животното. Книгата започва с анализ на апокрифни, апокалиптични юдейски текстове, където светците са с глави на животни. Това беше зрънцето, от което се роди идеята за заглавието. Мисля, че е важно да се каже, че аз не пиша само за животни, т.е. не ме интересуват само те. В крайна сметка, животните винаги дефинират човека и човешкото. Ние не можем да съществуваме без тях, буквално и метафорично.

– Ако трябваше да се поставиш в кожата на някое животно, кое би било то?

– Предполагам… предполагам, че съм homo sapiens. Но прасето е животното най-близко до мен. То ми харесва с това, че е животно-табу, вечното кошче за човешката мръсотия. За да излекува душевно болните, Исус гони бесовете им в стадо прасета, които после се хвърлят в морето. Хората приписват най-ужасните си качества, непоносимите си демони и митологии, на животните. Целта ми бе да обърна посоката – да прогоня религиозните ни бесове и личните ни демони от животните обратно в хората. Да очовеча животните, да ги одушевя и да покажа, че те не са просто механични тела, ала Декарт, с които можем да разполагаме както ни скимне. Исках да покажа, че животните имат капацитет за болка, за чувства, не толкова различни от нашите собствени. Смятам, че един от най-големите грехове на човечеството е липсата на въображение, невъзможността или нежеланието да погледнем през очите на другия. Липсата на такова въображение води до голяма жестокост, не само към различните от нас хора, но и към другите животински видове.

Пишейки, човек винаги е себе си, разбира се, от това не може да се избяга. Тази стихосбирка беше моят опит, поне за малко, да си представя какво е да си друг, да влезеш в тялото на едно или друго животно. Това беше основната идея, т.е. да изляза от себе си и да погледна на света с други очи.

– Как гледаш на появилите се коментари, че “Апокрифни животни” е книгата на годината?

– Скептичен съм към тези неща – книга на годината или пък награди. Това е въпрос на шанс и какъв ще е вкусът на журито през дадената година. Не искам да подценявам самата книга. Мисля, че тя е нещо наистина ново в българската литература. Но дали това е книга на годината, не мога да кажа. Има чудесни книги на съвременни български автори. Харесват ми новите неща на Иван Ланджев, Мария Калинова, Кирил Василев. Николай Атанасов също има прекрасни нови стихотворения. За жалост много хора в България го атакуваха, че поезията му е прекалено идеологически натоварена. А защо пък да не е?

Знаем добре, че всяко писане е политическо в основата си. Реакцията може би е повлияна от това, че през комунизма се пишеха ангажирани текстове и сега хората смятат, че всяко подобно писане е в основата си тоталитарно. А аз мисля, че текстовете, които се опитват да скрият идеологията си зад чистата естетика са далеч по-перфидни. През 90-те българската поезия, уморена от всякакви идеологии, избяга в носталгията на модернизма и иронията на постмодернизма. В това няма нищо лошо.

Мисля, че това беше поезия на времето си, необходима поезия. Но сега, 20 години по-късно, е време да се отърсим от предразсъдъците си, от старото поляризирано и клиширано мислене ляво-дясно. Защо поезията да не е политическа, защо да не е ангажирана, защо да не говори за хомосексуалния опит, защо да не може да е за животни или нещо друго? Трябва да си представим, че поезията може да бъде много различни неща и всеки тип лирика носи своята стойност.

– Докато четох стихотворенията ти ми се стори, че усетих влияние от Далчев…

– Ако си усетила влияние, много бих се радвал, защото Далчев ми е любим поет. Той е извън българската поезия. Да оставиш предметите да говорят вместо теб, да оставиш материалния свят около теб да каже, каквото трябва да каже… По някакъв начин много ми напомня на Бродски, но Бродски е бароков поет, използва много сложни метафори. Докато при Далчев има нещо много простичко, което той пише и оттам нататък не коментира. Трудно ми е да кажа дали има някаква директна връзка между мен и Далчев. По-скоро чувствам близост с Радичков, очевидно защо.

– Как реши приходите от книгата да отидат за Софийския зоопарк?

– Исках книгата да бъде експеримент във всяко отношение. Да покажа, че писането може да бъде не само естетически продукт, но може да бъде и нещо друго в обществения ни живот. Може да бъде начин за набиране на средства, начин да се помогне на една или друга кауза.

Имам сантимент към зоопарка, като малък ходех там. Първо в онзи, който беше на “Гурко”, а после в сегашния от бетон и желязо, който толкова прилича на панелен блок. Зоопаркът е огледало на нашия живот… В крайна сметка, защо да не се помогне по някакъв начин на тези животни да прекарат остатъка от дните си по-добре. Разбрах, че с парите директорът на зоологическата градина е купил нови люлки за маймуните. За мен това е най-хубавото от цялата книга – маймуни, които се люлеят на стихотворения.

– Димитър Кенаров замина за Америка. Поради каква причина?

– Много хора заминаха за Америка. Просто съдбата те бута нанякъде и ти, от една страна, избираш нещата, които правиш, от друга страна, те стават естествено. Аз завърших Американския колеж в София. Естественият избор беше да кандидатствам в Щатите. Приеха ме в един университет и така заминах. Америка е моят втори дом. Всъщност не мога да кажа дали е първи или втори. Понякога се обърквам.