Интервю за вестник Стандарт, 10 март, 2012.

Автор: Боряна Ангелинова

Димитър Кенаров е роден в София през 1981 година. Завършва Американския колеж в столицата, а през 2004-а получава бакалавърска степен по американска и руска литература от Мидълбъри колидж (САЩ). Дипломната му работа върху поезията на У. Х. Одън и Йосиф Бродски е удостоена с три академични награди. Има докторантура по английска и американска литература в Калифорнийския университет, Бъркли. Негови стихове, преводи, есета, репортажи и пътеписи са публикувани в българската и чуждестранната преса. Носител е на годишната награда за публицистика на сп. “Вирджиня куотърли ревю”. Работил е като стажант в “Литературная газета” (Русия) и “Атлантик мънтли” (САЩ). Стихосбирката му “Пътуване към кухнята” (2001, ИК Жанет 45″) печели специална награда в Националния конкурс за литературен дебют “Южна пролет”. През 2006 г. в негов превод излиза “Крузо в Англия” (ИК “Стигмати”) – сборник стихове от американската поетеса Елизабет Бишъп.

Когато авантюризмът срещне страстта и умението за писане, точно тогава се получава успешната формула за харизматичен оратор, притежаващ остър нюх и будна и иновативна мисъл. Той е Димитър Кенаров, журналист на свободна практика, макар да не счита себе си за такъв в класическия смисъл на думата. По-скоро е събирач на автентични истории. Твори и поезия. Може да се каже, че за него това не е точно професия, а по-скоро извинение да пътува и да пише. Именно това го насочва към “литературната журналистика”*, нещо твърде екзотично за пределите на България. Накратко, за скромните си 30 години е преследвал военнопрестъпници в Сърбия и серийни убийци в Македония, американската армия в Ирак, сноубордисти в Босна, златотърсачи в Румъния и трактори в Беларус. В професионален план се подвизава по страниците като помощник-редактор в американското списание The Virginia Quarterly Review. Автор е на International Herald Tribune, Esquire, Outside, The Nation, The Believer, както и българските “Култура”, “Литературен вестник” и “Капитал”. Предпоследно покрай името му се зашумя, след като миналия юни бе арестуван в Беларус. А последно – преди близо два месеца прикова вниманието върху себе си с презентацията си на TEDx България (програма, която помага за разпространяването на стойностни идеи).
Ето как започва всичко: “Живях близо десет години в Щатите, където се занимавах с английска и американска литература, но всичко това започна да ми доскучава. Не исках да прекарам целия си живот в библиотеката, сред сенките на мъртви автори. Пък и литературната критика е станала прекалено тясно специализирана, почти езотерична. Връзките със света са напълно прекъснати”. А как този млад човек се озовава отвъд океана ли: “Човек не решава тези неща. Те просто стават, времето неусетно оформя всеки избор, стигаме до кръстопътя, без да искаме. Завърших Американския колеж в София и както повечето ми съученици кандидатствах да продължа образованието си в Щатите. Позната история за много българи. Първо живях в малкия североизточен щат Върмонт. Пейзажът е досущ като Средна гора в България. И флората е много подобна. Изобщо чувствах се като вкъщи. После се преместих в Сан Франциско, Калифорния. Много различно място. Всичко на Западния бряг в Америка е с други мащаби. Човек е просто джудже насред стихиите. Много красиво място, но и леко страшно в безкрайността си. Сюблимно, както биха казали романтиците.” Точно за да скъса оковите на границите, решава да излезе от “пещерата”: “Исках да пътувам, а не само да чета пътеписи и критика за пътеписи. От друга страна, не можех просто ей така да зарежа писането и литературата – единствения начин за мен самия да осмисля живота си”, обяснява авантюристът, който в момента е с временно местожителство Истанбул. В Турция е основно като кореспондент на центъра “Пулицър” (Pulitzer Center on Crisis Reporting), но, разбира се, продължава да работи и за други медии. Има идея за серия от статии за турската околна среда. По негови думи южната ни съседка наистина се развива много бързо икономически, подобно на Китай и Бразилия, но ефектът върху природата е ужасяващ. Планините Каз (митологичната Ида от епосите на Омир) са застрашени от екологична катастрофа покрай треската за злато, която е обхванала региона. В същото време, за да покрие енергийните нужди на страната, правителството агресивно строи ВЕЦ-ове, по този начин унищожава много от речните екосистеми. “Проблемите на неконтролируемата индустриализация наистина са много”, негодува Димитър. Тук е и защото иска да бъде в окото на бурята: “В момента тук са всички международни журналисти, които се занимават с Близкия изток, Северна Африка, Източна Европа и Централна Азия. И не на последно място от Истанбул се лети евтино и директно почти до всяка точка на света.

КГБ го прибира за 6 дни в Беларус

Миналата година списанието, за което работи (Virginia Quarterly Review), подготвя брой, посветен на бившите съветски републики. Тъй като Беларус е труднодостъпна за чужденци и му е интересна, решава да направи анализ на обстановката точно в тази по негови думи “мумия на Съветския съюз от 70-те години, където всичко е застинало така, както е било. Сякаш не е имало перестройка.” Репортажът е на тема машиностроителната промишленост. Оказва се, че 10% от световното производство на такава селскостопанска техника се държат точно от страната на Александър Лукашенко. Така с много ентусиазъм да вкуси от “забранения плод”, заминава като журналист, но с туристическа виза. Накратко безстрашният разказва: “Случиха се един куп недоразумения (от изгубване на паспорта, до промяна в плана и смяна на набелязания завод за интервюто ми, закъсване с кола насред нищото), накрая бях арестуван от КГБ – както службите там все още се казват – и прекарах в килия 6 дни. Нищо страшно. Има журналисти, които се сблъскват с далеч по-ужасни ситуации. За мен най-големият ужас беше не беларуският затвор, а публичността, с която се сблъсках през първата седмица, след като се върнах в България. Познавам стратегиите на медиите отблизо и знам, че могат да те разкъсат, ако не внимаваш. Или да те превърнат в танцуваща мечка. Така наречената слава ме ужасява. Лепват ти някакъв етикет и му ставаш роб до края на живота си. “Журналистът, който беше арестуван в Беларус.” Радвам се, когато хората четат историите, които пиша, но не обичам, когато прожекторите са насочени към мен. Чувствам се леко неудобно дори когато давам интервюта. Просто предпочитам да съм от другата страна.”

Предсказанието

Застава зад позицията си, че добре разказаната документалистика ще бъде жанрът на ХХI век: “Днес все по-малко хора имат интерес към романа и художествената литература в класическия й вариант. Светът е станал прекалено динамичен, за да можем да се усамотим във въображението. Желанието да научим повече за света около нас, за сложните връзки между нещата, както и политизирането на общностите, е все по-осезаемо. Романът няма да изчезне – ще бъде много тъжно, ако изчезне – но просто центърът на вниманието ще е другаде. Както географският център на света се мести от запад на изток. И в това няма нищо лошо. Вярвам в идеята, че нищо в този свят не се губи – само се трансформира.”

Поезията е подостряне на перото

За Кенаров писането е “повишено внимание към света, повишено внимание към живота. То има не само рефлективна функция, а и съзидателна. Писането, езикът, създава светът, в който живеем. Внимание към света и внимание към описанието на света – двете неща са еднакво важни за мен. Що се отнася до поезията, то тя е нещо като хоби, висш пилотаж, подостряне на инструментите. В журналистиката опитвам да използвам това, което съм научил от поезията. Тоест да се отнасям с внимание към всяка дума, към всяко изречение. Ритъмът в прозата е толкова важен, колкото и в поезията”

***”литературна журналистика” обяснение от гледна точка на опита на Кенаров: “Жанр, коийто съчетава точната фактология и задълбочения репортаж с белетристиката. Две в едно. Някога си мислех, че за да е литература една история, трябва да е измислена, плод на въображението. Оказа се обаче, че истинските истории, разказани добре, са далеч по-странни от каквато и да е измислица. Човек просто трябва да държи очите си отворени. И, разбира се, да разказва увлекателно това, което вижда”

Ирак е депресиращо вълнуващ

Пиша основно за Балканите – Румъния, България, Македония, Сърбия, Босна – но пътувам и по други места, когато ми се отвори възможност. През 2010-а бях кореспондент в Ирак за американското списание Esquire – беше изключително интересно, депресиращо, вълнуващо. Предпочитам обаче да пиша за региони, чиято култура или език са ми донякъде познати. Езикът, езикът е най-важен. Да работиш като журналист през преводач е винаги леко абсурдно. Затова и в момента ходя на интензивни курсове по турски.” А относно изворите на вдъхновение и измислянето на темите за статиите си Димитър отговаря: “Една тема е интересна, когато има герои, сюжет, конфликт, неочаквам обрат. Това е накратко. Вярвам, че хората ще продължават да си разказват истории, независимо от промените на технологично иматериално ниво. Всеки от нас подрежда живота си във вид на история – историите са призмата, през която виждаме света около себе си. Просто така сме устроени. Исторически”

Преследва сноубордисти в Сараево

Кенаров винаги е във вихъра на събитията, което го води и в Сараево миналата година по поръчка на американското приключенско списание Outside. “Писах за една група млади сноубордисти, които се опитват да съживят зимните олимпийски курорти на Сараево, разрушени по време на войната. Най-интересното беше, че всички тези момчета и момичета бяха от различни етноси – сърби, бошняци, хървати. Конфликтите на техните родители нямаха особен смисъл за тях. Те просто искаха да имат нормален живот, а не да са роби на историята. Босна и Херцеговина е напълно нефункционална държава във всяко едно отношение, но обикновените хора се опитват да игнорират геополитическите граници. Почти по югославянски. Затова ми беше интересна тази група сноубордисти. Една обикновена, забавна история, която разкрива далеч повече за страната от 1000 страници анализи.”

Новини vs литература

На мнение е, че: “Новинарската журналистика – честната и професионална новинарска журналистика – е изключително важна за всяко демократично общество. Виждаме какво се случва в България, когато повечето медии директно обслужват политически и бизнес интереси. Без професионална журналистика няма държава. Изключително уважавам добрите новинари. Чисто в личен план обаче предпочитам по-бавно темпо на работа, по-задълбочени репортажи. Чета новини, за да намирам интересни истории. Ако някой преди мен е прекарал един час на някакво място, за да напише новина, аз ще отида там и ще прекарам един месец. Това е същността на работата ми.”