Интервю за списание Бела (май, 2012). (In Bulgarian)

Интервю на Мирослава ИВАНОВА

За него мога да ви кажа, че не се движи по гребена на информационната вълна, където балансират повечето журналисти. Той по-скоро излиза в откритото море на събитията и хората, за които разказва. Бакалавърската степен по американска и руска литература от Middlebury College (САЩ) личи в журналистическите му материали. Димитър Кенаров пише на английски език и е един от представителите на гонзо журналистиката – онзи начин на писане, при който авторът (журналистът) е непосредствен участник в събитията, а личните му преживявания са на преден план. Убедена съм, че ако повече журналисти у нас се посветят на този стил – родната журналистика, образно казано, ще прескочи трапа. Защото тя е на умиране. Не е необходимо да се слива с литературата. Но наистина е препоръчително да стане по-еко, т.е. по-природна, по-човешка. С морал, съвест и спазваща етични норми. Да разказва истории, вместо да вдига скандали.

Димитър Кенаров е един от стипендиантите в тазгодишната надпревара за балканска стипендия за изключителни постижения в областта на журналистиката. Целта на инициативата е да окуражи регионалното сътрудничество между журналистите и да стимулира по-балансираното отразяване на сложни проблеми, ключови както за региона, така и за Европейския съюз. Темата на конкурса тази година е „Общности“, а Димитър е избрал да пише за зелените общности. Той ще се опита да обясни как екокаузите в България и Румъния са възродили идеята за общност и социална отговорност.

– Като балкански стипендиант защо избра зелените общности за своя изследователски проект?

– Когато говорим за „общности“ на Балканите, първото нещо, за което се сещаме, са националните, етническите и религиозните общности. Въпреки че този модел на идентичност е все още валиден за много хора в този регион, както и в световен мащаб, за мен той е свързан с миналото, с овехтели идеологии и клишета, с празни бурета барут, подрусващи се в каруцата на националната държава. Да си призная, този тип общности дълбоко ме отегчава. Според мен истинските проблеми на съвремието са съвсем други. Те са свързани с пренаселеността, масовата урбанизация, замърсяването, борбата за храна, водните и енергийните ресурси. Проблемите на съвремието са екологични – в най-широкия смисъл на тази дума. Не съм песимист по природа, но наистина смятам, че оцеляването ни на тази планета е поставено под въпрос. Планетата ще оцелее, но не и ние. Начинът, по който паразитираме, по който безцеремонно експлоатираме околната среда, е наистина ужасяващ. Затова и избрах за тема на изследователския си проект „зелени общности“. Най-общо казано, това са хора, обединени около проблемите на екологията. Общността винаги предполага определен тип споделеност, а каква по-голяма споделеност от околната среда, в която всички живеем заедно и от която, и да искаме, не можем да избягаме.

– Какъв е според теб профилът на екопротестиращия човек?

– Екопротестиращият човек няма профил. Най-интересното е, че зелените общности предлагат нов тип идентичност, обединяваща хора от най-различни социални и икономически групи, хора с различен етнос, религия, националост, политическа идеология – от всякоя възраст, класа, пол, занятие. Това са общности дотолкова, доколкото идеята за по-добър и здравословен живот е присъща на всички ни. Екопротестиращи – ако това е думата – могат да бъдат градски, високотехнологични хора, така както и земеделци от най-малкото село в най-далечната провинция. Зелените общности обединяват в едно глобалисти и антиглобалисти, космополити и националисти. Пример за това бяха масовите протести против добива на шистов газ. Това за мен са новите общности на съвремието, новите конфигурации на идентичността.

– Питал ли си се как тези хора намират време, за да протестират? Може би мнозина от тях са безработни например…

– Какво означава да намираш време да протестираш? Това е като да питаме как хората намират време да бъдат граждани. То е като да питаме как Левски или пък Ботев са намирали време да отстояват идеите си. Ами, ей така, вярвали са в нещо и са намерили време въпреки натоварената си програма. Честно казано, по-скоро се питам как повече хора не намират време да протестират. Българските медии, мнозинството от които директно обслужва корпоративни, а не обществени интереси (или тихо приравнява обществения интерес с корпоративния), се опитват да представят еколозите като нехранимайковци, безработни хипита с марихуана в косите, зелени талибани и октоподи, смучещи пари и пречещи на икономическо развитие на държавата. Тази медийна карикатура за съжаление е широко разпространена у нас. Истината е съвсем различна, но медийната машина се опитва по всякакъв начин да убие наченките на гражданственост в България, за да защити финансовите интереси на политици и бизнесмени.

– Защо у нас екопротестите са по-мащабни от социалните протести? И не е ли парадоксално това?

– Няма нищо парадоксално. Екопротестите са всъщност тип социални протести. Нека си припомним, че първите протести срещу комунистическата диктатура през 80-те бяха именно екологичните – инцидентът в Чернобил доведе директно до развитието на „гласност“ в СССР, а протестите срещу обгазяването на Русе бяха едни от първите организирани прояви на политическа опозиция в България. Така е и сега. След като държавата беше брутално окрадена през последните 20 години, след като икономиката беше приватизирана или просто пладнешки разграбена, единственото останало общо благо на българина е природата. Българската природа е единственото все още общо пространство и затова хората са борят толкова яростно за нея. Тук има не само екологичен, но и икономически и социален елемент. Всъщност еко­протестите в България като че ли възкресяват идеята за гражданско общество като цяло и ни събуждат от политическата ни летаргия. Всяко гражданско общество се формира на базата на конкретни проблеми, а не на абстрактна философия, а екологичните проблеми са възможно най-конкретните и осезаеми. Затова аз виждам екопротестите не просто като екопротести, а като една по-широка проява на гражданственост, като възраждане на поувяхналата идея за общност.

– Каква е връзката между социалния статус на обществото и неговото екосъзнание?

– Съществува една погрешна представа, че само хората в много богатите и развити страни могат да си позволят да мислят за екология. Нека да понатрупаме пари, пък тогава ще рециклираме хартия. В обществените ни представи екологията само пречи на икономическото развитие на държавата, пречи на новите ски-писти, голф игрища, златни мини, газодобивни компании. Всъщност екологията в момента е една изключително печеливша сфера, в пъти по-ценна икономически от всякакви тежки индустрии. Не е нужно да станем първо богати, да унищожим природата си, за да развием екосъзнание. Тогава ще бъде прекалено късно. България е малка страна, с изключително богата земя, а земеделието в момента е истинско богатство в световен мащаб. Трябва да насочим развитието си натам, а не като комунистите да градим грандиозни планове и да отваряме поредния завод, за който нямаме суровина. Но ето – земите и селата ни навсякъде пустеят, а ние се чудим как да свържем двата края, като продадем поредната държавна компания за жълти стотинки.

– Не са ли екоутопиите новите социални утопии? И това не е ли лошо – замяната на една утопия с друга?

– Екологията не е утопия и никой не говори за утопия. Това е отново медийна карикатура, целяща да дискредитира екологичната кауза и да представи екодвиженията като продукт на екстремистки, утопични (неокомунистически) идеологии. Предполагам, на всички ни се иска да живеем в свят, където бягаме голи, а плодовете на дърветата сами падат в устите ни, но за съжаление май това е невъзможно. Екокаузите са далеч по-банални. Те са борба за чист въздух, чиста вода, чиста храна, разумно потребление на ресурси, възобновяеми източници на енергия.

– Можеш ли да кажеш нещо лошо за екопротестите, или твоята оценка за тях е изцяло положителна?

– Смятам, че екопротестите са прекрасен феномен, и се надявам повече хора да разберат, че екологията не е просто идеология, а инстинкт за самосъхранение. Аз обаче съм на първо място журналист и за мен е важно да гледам на проблемите възможно най-обективно. Както всяко движение, и екодвижението има своите проблеми – има активисти, които изкривяват фактите в своя полза и прибягват до евтина антиглобалистка пропаганда, подобна на пропагандата на противниковата страна. Това обаче не бива да ни дава извинение да отхвърляме екологичните проблеми като несъществуващи. Те са съвсем реални – толкова реални, че могат да ни убият.