Публикувано във dnevnik.bg (13.06.2013). Въпросите задава Светослав Тодоров.

Ако съдя по статусите в Twitter, пристигнали сте в Истанбул в първите дни на протестите…

– Разбрах за тях на път за Варна. Пристигнах шест дни след началото, когато полицията се беше оттеглила и протестиращите бяха направили палатков лагер в Гези. Първите няколко дни дори не предполагах, че ще се случи нещо по-особено. И съотвено отидох с идеята, че ще прекарам не повече от 3-4 дни в Истанбул, а в крайна сметка останах три седмици. Когато пристигнах в Гези беше страхотен купон и приличаше на нещо, което в моето въображение асоциирам с атмосферата на 1968 г. Бяха се събрали най-различни групи хора – леви, десни, зелени, кюрди, гей активисти…

Абсолютно изравняване?

– Точно така. Интервюирах доста хора там и те ми разказваха как за първи път се срещат с гей активисти, с националисти, а самите националисти с кюрди и това им помага да разберат позицията им. В тази минимализирана общност хората намериха общи теми в общо пространство. За мен това беше самата победа на Гези. На фона на политиката на една толкова авторитарна личност като Ердоган, тези групи направиха общност, което е много ценно. Всяка вечер имаше театрални постановки, концерти, (импровизирана) библиотека,. За няколко дни това беше утопична общност. Докато във вторник (11 юли) не получих имейл от приятелка фотографка, че се готви нападение в 7 сутринта. Взех си противогаз, очилата и камерата, и почти 18 часа бях на “Таксим” и Гези. Полицията изстреля изключително много сълзотворен газ, раздаваха го като бонбони. А от водните оръдия идваше смесица от вода и химикал, втечнен сълзотворния газ, която изгаряше кожата. И така във вторник разчистиха “Таксим” и вкараха всички в Гези, а след няколко дни проникнаха и в самия парк.

Никой не знаеше кога точно полицията ще навлезе. След онзи 11 юни на хората им трябваха 1-2 дни да се поосъзнаят, но партито в Гези се поднови към четвъртък-петък. Планираше се в неделя Ердоган да изнесе реч и се очакваше след нея да има нападение, но полицията навлезе в събота, нощта преди речта. Обградиха парка и с мегафони обявиха, че всички трябва да напуснат. Цялото изтегляне от парка мина доста мирно, като много малко хора останаха на мястото си. Няма смисъл да се биеш срещу полицаи, които на практика са екипирани като армия. Започнаха да махат палатките, а на мен ми взеха журналистическата карта и известно време не искаха да ми я върнат. Изтриха няколко снимки от фотоапарата ми. Определено имаше проблеми с отношението към журналистите.

В крайна сметка се измъкнах от парка и отидох в хотел “Диван”, където се бяха изтеглили голяма част от протестиращите. А там вече стана наистина драматично, тъй като вътре имаше около 300 човека, а балните зали се бяха превърнали в полеви болници…

Същото сравнение направи и Никола Михов…

– Както се вижда и в снимките на изложбата, вътре беше като във филм на Дейвид Линч. От една страна лукс, изкуство, картини и на фона на този интериор се виждат хора с изгаряния, противогази, една абсолютно сюрреалистична картина. А когато полицията влезе със сълзотворния газ настана ужасна паника.Представител на “Амнести интернешъл” потвърди, че ползването на сълзотворен газ в затворени пространства противоречи на всички международни правила и конвенции. Чудо беше, че никой не беше стъпкан в суматохата. Хората започнаха да се изкачват по горните етажи на хотела в абсолютен ужас. Въпреки че носех противогаз, дори и аз започнах да се задушавам. Представям си какво е било за тези, които не са били екипирани…

Имаше ли го усещането, че може да се стигне до фатален край?

– Чак до фатален не, но се притесних за тези, които имат астма или респираторни проблеми, за тях действително беше опасно.Ако трябва да бъда честен, учуден съм, че нямаше повече жертви. Имаше ситуации, в които опасността идваше не толкова от сълзотворния газ, колкото от самата паника, която можеше да доведе до мелета и стъпкване.

Но най-голямото насилие не беше полицейското, а начинът по който правителството изтри историята и паметта на Гези буквално за дни – премахнаха всички графити, всяка следа от съществуването на лагера в парка. И всичко наоколо изглеждаше, сякаш нищо не е станало.

А загиналите остават просто като статистика за властите?

– По-миналата седмица бях отново в Истанбул на едно събиране в “Таксим”, в което всички на площада се бяха се появили с карамфили в памет на загиналите. Загиналите за съжаление остават просто една статистика, но в същото време те се превърнаха в символи, в мъчници на протеста. Турците много умело успяват да митологизират събития, да ги превърнат в дълбоко емоционални и обединяващи.

Миналата година сте прекарали почти цялата година в Истанбул. Имаше ли нещо в мненията на по-младите и активни хора, което да е подсказвало, че тези настроения може да ескалират по подобен начин?

– Трябва да се отбележи, че и преди Гези в Истанбул е имало протести. Протестите са традиция в Турция, турците има силно развита протестна култура и тук няма нищо ново. По принцип всяка седмица, особено уикендите, най-различни групи в Истнабул демонстрират. Понякога излизат националистите, понякога – студентите, друг път – комунистите. Но винаги демонстрациите са били ограничени, с не повече от няколкостотин души. До събитията в Гезитурците знаеха, че гласът им няма да бъде чут изатова демонстрациите им бяха по-скоро символен акт. Новото в случая се съдържа в мащаба и интензитета на протестите, в тяхната ефективност.

Кое е това, което най-често убягва на хората и на медиите по отношение на протестите в Истанбул? 

– Всички медии споменаваха Гези парк като катализатор на протестите, но бързо игнорираха екологичната тема и се концентрираха върху по-общите проблеми на демократичността. Истината е обаче, че екологичните проблеми са доста сериозни в Турция и те са директно свързани с новите неолиберални политики, бумът в икономиката и търсенето на нови енергийни ресурси. Ердоган направи някои добри и демократични промени през последните десет години, но също така големите инфраструктурни проекти започнаха да се осъществяват без каквото и да било обществено обсъждане и контрол. Планират се неща като построяването на 4000 язовира до 2023 г., когато ще е 100-годишнината на републиката, тоест ще се преградят почти всички малки реки. Това например е огромен проблем за общините в северозападна Турция до Черно море, където хората са консервативни в културен план, често подръжници на Ердоган, но реагират много остро на унищожаването на местните екосистеми. В този смисъл това не са протести на ислямисти срещу светски настроени. Има най-различни хора от най-различни общности, които протестират просто защото гласът им не е чут. Така беше и в Гези.

Какво в протестите в Истанбул може да послужи за пример на тези в България? Или това са твърде различни процеси? 

– Контекстът е много различен, няма спор, но примерно протестите на Орлов мост също тръгнаха от екология. Разликата е, че демонстрациите в Истанбул са за коректив на системата, не за нейната пълна смяна, както е в България. Протестиращите в Турция ненавиждат Ердоган, но те все пак искат страната им да се развиват в що-годе същата посока на икономически растеж. Докато в България цялата политическа система е изгубила легитимност.

Това, което ние можем да се вземем като пример е невероятната солидарност на турците, които си помагат изключително самоотвержено в тежки ситуации.

Независимо дали си турчин или чужденец?

– Да, това е без значение и тази солидарност все още ни липсва.Когато бях там постоянно ме питаха как вървят протестите в България. Те знаеха за тях още от самото им начало и дори питаха как могат да помогнат. Веднага, когато слагах линк към статия за България, всички мои турски приятели я ретуитваха и обсъждаха. Имаше много силна подкрепа. Разбира се и тук имаше подкрепа за Истанбул, но все още много хора в България живеят със старите представи и предразсъдъци.

Всъщност протестиращите в България и Турция са много подобни като профил.

– Разбира се протестиращи има от най-различни групи, но основната движеща сила и в София и в Истанбул остава средната градска класа, която иска промяна към качествено различна демокрация, а не само празна реторика.

Въпросът за солидарността въпрос на народопсихология ли е?

– Иронично или не, комунизмът в България разрушиидеята за комуналност, за солидарност. Хората бяха натикани на едно място без да разбират защо. И когато се разпадна центъра, общото пространство стана ничие пространство. Сега виждам някакво ново зараждане на социум, но вече осъзнато, доброволно. Сякаш хората разбират, че общото пространство е за всички, а не за разграбване и разрушение.

Който каквото иска да казва, но според мен протестите вече победиха. Образува се общност от хора, които комуникират един с друг, които ще следят какво се случва оттук нататък.

А този социум твърде крехък ли е все още? Или е стъпил върху здрава основа?

– Мисля, че е второто. Той е крехък, но е добил критична маса и вече няма връщане назад. Дори и тези протести да не успеят да свалят правителството и то да остане за още няколко месеца, всеки нов гаф ще събира двойно повече хора. Съществува някакъв zeitgeist, витае духът на времето, които няма как да бъде прогонен.

Което важи с пълна сила и за Истанбул?

– Да, напълно. Оттук нататък политиците трябва да се страхуват или поне да са респектирани от народа. Вече има наченки на граждански контрол.

Като човек, който е писал многократно за чуждестранни издания, как си обяснявате реакциите към протеста отвън? И достатъчно интересни ли сме, за да бъдем отразени по-широко?

– В журналистиката съществува максимата If it bleeds, it leads.Всъщност аз се радвам, че няма внимание от международните медии, защото ако има такова, това означава, че нещата са много прецакани, пролива се кръв. Също така трябва да сме наясно, че България е малка страна, трудно е да привлечем вниманието, особено с мирни протести. Това е реалността, за съжаление – или може би за щастие.