OK, I’m posting an essay on Green/ish Culture I wrote for the May 2009 issue of the Bulgarian magazine Manager. Sorry English-language speakers – my previous post should give you some idea of the ground covered here. (You could also try Google Translate for what it’s worth.)

Note: A recent environmental campaign for saving Bulgaria’s forests has the green stripe from the Bulgarian flag gradually disappear until there’s nothing left but white and red. I actually used that image at the very beginning of my essay some months before the campaign kicked off. I don’t know if it’s all just a coincidence (I admit that the flag idea is not terribly original) or a minor case of plagiarism, but, whatever the case, I’m glad we are all thinking the same thoughts.

Зелената култура на българина прилича на масивен златен кръст, окичил косматите гърди на дебеловрат мъжага. Българското зелено е мъртъв цвят, отживял символ, който обичаме да показваме за престиж пред другите, но който отдавна е изгубил смисъл за нас. Българската Швейцария. Зелени гори, зелени поля, зелени култури – думи, думи, думи. Когато бяхме малки, ни учеха, че зелената лента в трибагреника символизира дивната ни природа, която векове наред майчински е закриляла бунтовници и хайдути. Днешните бунтовници, неколцината останали такива, скоро няма да има къде да се скрият. Което може би е добре. Ред е на децата да излязат да бранят старата си майка, докато е все още жива. Или просто можем да помолим поляците да ни отстъпят знамето си.

Няма защо да се самозалъгваме. Опазването на природата никога не е било съществена част от българската култура независимо от хилядите родолюбски стихове, фолклорни и партизански песни, възпяващи дебри и балкани. Фактът, че много от нас са израснали на село, с мотика в ръка, не ни прави природолюбители. Човек може да прекара целия си живот в горите тилилейски и пак да не забележи дърветата около себе си. Това, че сме запалени сноубордисти или излизаме на походи в планината, или лагеруваме лятото на плажа, не означава задължително, че ни пука за заобикалящата ни среда извън егоистичния фактор на удоволствието. На Витоша има толкова шума, колкото листове от салфетки. Във водите на Черно море плуват безброй найлонови медузи. Да обичаш и цениш природата заради самата природа е въпрос на образование и висока емоционална култура – не на диващина.

Спомням си онези десетолевки и двайсетолевки с лика на Георги Димитров от едната страна и завод с димящи като лами комини от другата. Или петолевките с курортни станции и препълнени плажове. Или двулевките с гроздобер. Банкнотите вече не са същите, но нищо не се е променило чак толкова в зелената ни (червена?) култура от комунизма насам – освен, че от време на време можем да пътуваме до по-зелената чужбина и да плащаме в зелено. Природата като строителна площадка за неспирен прогрес, природата като потенциален парцел за изграждането на фабрика, хотел, басейн, голф игрище, ски писта – това е нашата проникновена и толкова елементарна мечта. Тя не е само българска, разбира се, и не е ограничена единствено до съвремието. Когато Одисей пристига на острова на Циклопите, той е отвратен от дивата растителност и некултивирана земя, която намира, от игривите кози, свободно подскачащи от канара на канара. Един неизползваем и ненужен пейзаж. За Одисей – за цялата западна цивилизация след него – инструменталната функция на природата, нейната потребителна стойност, е единственото, което я прави ценна за хората. Всичко останало е просто празно пространство, вакуум.

Библейската традиция е не по-малко експлоататорска по дух, досущ като наръчник на младия мениджър: “И рече им Бог: Плодете се и размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята”. Светът е създаден за удоволствието на човека, който, седнал на директорския си стол в центъра на вселената, експедитивно се разпорежда с движимото и недвижимото си имущество. Първите колонизатори на Новия свят охотно са ползвали библейските съвети, за да оправдаят безмилостното заграбване на природни ресурси. Вярващи и невярващи, потомците на колонизаторите уморено шофират по стъпките на бащите си. Китайците, някога толкова влюбени в разцъфнали череши и тихи езера, сега бясно летят по петролната диря на колонизаторите.

Българите, за щастие, не носим на съвестта си такива тежки грехове. Ние не сме унищожили природата на цели континенти, не сме изтребили милиони в името на пари и религия. Може да сме християни, но много-много не четем Библията. Принудиха ни да изпратим войници в Ирак, но се върнахме с празни ръце. Изобщо как някой смее да ни критикува за липсата на зелена култура, когато светът около нас е почернял! Защо гледат сламката в окото ни, а не видят гредата в своето? Не рециклираме боклука си, хвърляме опаковки и фасове по улиците, не пестим вода и енергия – голяма работа. Няма ние да оправим планетата, я. Ние сме една кофичка кисело мляко – една кофичка повече или по-малко не може нито да помогне, нито да навреди. Каква изобщо е връзката между нас и застрашените от изчезване бели мечки?

Ключовата дума е връзка. Липса на връзка, на връзки. И тук не става въпрос за обувки и вратовръзки. Липсата на социални връзки, на връзки между нас самите и заобикалящата ни среда, е най-сериозният проблем в България. Ние сме самотни бели мечки, изолирани в ледените си бърлоги. Нихилистични и солипсистични, алиенирани. Живеем натъпкани в панелни блокове, чуваме как съседите пикаят и се чукат, но всъщност сме толкова далеч един от друг, колкото звездите в нощното небе. Ние сме разпилени мъниста на скъсан гердан. Последното, което може би продължава да ни свързва, е българският език. Но дори езикът не е достатъчен за слепите и глухите. Опипваме напосоки света около себе си и единственото, което ни интересува, се намира на върха на пръстите ни.

В средновековната и ренесансова философия има една важна концепция, наречена “великата верига на битието”. Основната теза, просто казано, гласи, че всичко в божията вселена е взаимосвързано с безброй невидими нишки. Хора, животни и растения образуват единна естествена система, като всеки елемент е неразривно свързан с всеки останал. По същия начин функционира и човешкото общество – няма професия или класа, която да е ненужна. Ако един-единствен елемент бъде премахнат, балансът на цялата мрежа се разпада. В оригиналния си вариант “великата верига на битието” има своите проблемни страни (вселената е строго йерархична и статична, за да поддържа стабилността на феодалния строй и да не остави място за социална мобилност), но, цялостно погледнато, всъщност не е чак толкова далече от съвременното ни разбиране за биологичното равновесие на екосистемите. Както и за взаимозависимостта на всички ни вътре в обществото, което споделяме.

Но каква аджеба е връзката между някаква средновековна верига на битието и зелената култура на българина? Връзката е, че когато не можем да забележим връзките, всичко се разпада. Може би най-страшното наследство на комунизма е, че разруши желанието ни за комуналност. Комунизмът прекъсна напълно връзките между нас, между нас и околния свят. Принуждавайки ни години наред да живеем заедно, да ходим насила по бригади и уборки, без реално да разбираме значението на социалната солидарност и ангажираност, политическата система ни научи да се отнасяме с отвращение към споделения живот и дори към природата. А ние, родените през комунизма, днес неусетно учим децата си на собствените си разочарования. Битието несъмнено определя съзнанието.

Не е нужно да изброявам как българското общество се разпадна напълно през последните двадесет години, как изгубихме връзка с околните и околната среда – една кратка разходка из мръсните улици и градинки на София ще ни убеди, че нямаме никаква принадлежност към общо пространство. Изобщо всичко, което се намира извън собствената ни глава и апартамент, е без значение и може да върви по дяволите. Дори нещо на пръв поглед толкова невинно като тютюнопушенето в кафенетата е израз на нашето нежелание да изградим уважителна и компромисна социална среда. Обвити в облаци дим, ние се интересуваме само и единствено от цигарата на върха на пръстите си, без да забелязваме седящите до нас. Какво общо мога да имам аз с човека на съседната маса?

Липсата на идея за общо и обществено пространство за съжаление означава и липса на грижа за природата – не е ли природата нашето най-общо пространство? Точно така – обществената ни апатия замърсява околната среда. Когато не желаем да гласуваме на избори (“няма връзка между моя глас и управлението на тази скапана държава”), ние съвсем несъзнателно пускаме бюлетината си на улицата (“няма връзка между моята хартийка и цялостната мръсотия в града”). Всичките боклуци по улиците са неизползвани бюлетини. Гражданските и екологичните ни грехове са едни и същи. Въпросът е да видим връзките.

Безразсъдното разхищение на вода и електрическа енергия, нежеланието да рециклираме отпадъците си, предпочитанието да се возим с личния си автомобил вместо да ползваме обществен транспорт, има връзка с всичко и всички, не само с по-високите ни месечни сметки. Замърсявайки природата, ние бавно, но сигурно разрушаваме великата верига на битието – българската, но и световната, от която неизменно сме част. Когато даваме съгласието си за (или не протестираме срещу) изграждането на нова писта или поредния хотел в защитена природна местност, ние слагаме подпис, ако не под собствената си смъртна присъда, то под смъртната присъда на нашите деца. Наистина ли живеем толкова несъзнателно, че вече не ни интересува какво ще оставим след себе си? В този век на свободна информация и връзки със света ние май сме най-самотното поколение.

Изход, разбира се, има. И то не един, а много. Сериозни държавни и частни инвестиции в областта на зелените технологии, градския и обществен транспорт, екологичния туризъм, както и в производството на биохрани, е важна първа стъпка в правилната посока. Трябва да се отърсим от виждането, че екологията е ненужен лукс и прищявка само за богати държави – екологията всъщност е високопечеливш и перспективен бизнес, който може само да ускори, а не да забави, икономическото ни развитие. Също така са нужни нови закони, които, от една страна, най-строго да санкцонират замърсителите на околната среда, а, от друга, да насърчават чрез допълнителни данъчни облекчения и преференции инвеститорите в екологията – тук влизат както фирмите, така и частните лица. Но нито едно от тези “бизнес” решения и пет пари не струва, ако в същото време не започнем да озеленяваме българската култура. Добре е да се научим не само как да пазим природата, но и какво е гражданственост. За да успеем да защитим правата на природата, трябва да защитим своите собствени права. Да намерим връзките между нещата в този свят.