Интервю за вестник Дневник, 4 ноември, 2010.
Заминавате от България на 19 години. Какво се случи след това?
– Не съм заминавал. Заминаването предполага край на историята, скъсване, точка. Да заминеш е да си купиш еднопосочен билет, да си опаковаш куфарите и да окачиш лист на вратата “Стопанинът замина за Америка”.
От десет години съм на път и вече дори не знам къде заминавам и къде се връщам. Два месеца в квартира в Бостън, една седмица в хотел в Босна, пет месеца в София, три месеца в Сан Франциско…
Иначе междувременно завърших бакалавърска степен по американска и руска литература в “Мидълбъри” – малък колеж в щата Върмонт, САЩ. Прекарах по един семестър в Русия и Англия. Върнах се в България за известно време, където преведох една книга с поезия, работих по няколко театрални проекта с чудесния Явор Гърдев. През 2006 пак заминах за Щатите, този път на западния бряг, в калифорнийския университет “Бъркли”. Точно по това време се захванах с журналистика. Животът ми изведнъж се ускори и докторантурата остана на заден план.
Как стана това?
– Всичко започна през 2006, когато главният редактор на списанието “Вирджиния куортърли ривю” – малко, но доста реномирано издание – ме помоли да напиша обширен репортаж за живота в Сърбия след смъртта на Милошевич. Веднага се съгласих. Работата ми хареса, защото съчетава пътуване, интервюта, социална ангажираност и сериозно писане.
Статията спечели годишната награда на списанието, след което написах още една, пътепис за българските роми, който пък беше избран от Саймън Уинчестър за годишната антология “Най-добрите американски пътеписи” (Best American Travel Writing). Третата ми статия, историята на един македонски сериен убиец, бе забелязана от редакторите на друга годишна антология – “Най-добрите американски криминални репортажи” (Best American Crime Reporting), но за съжаление тяхното издателство “Еко Прес” изисква от авторите не само да публикуват в Америка, но и да са американски (или канадски?!?) граждани.
Но, както и да е, всичко потръгна след това. Една статия доведе до друга и т.н. Няколко мои текста бяха преведени на испански, италиански, полски.
В началото на тази година бях пет седмици в Ирак като журналист на списанието “Ескуайър” – писах репортаж за подготовката на иракски полицаи от американската армия. После, по време на парламентарните избори през март, бях в “зелената зона” на Багдад и водих блог за сайта на центъра “Пулицър” (Pulitzer Center on Crisis Reporting).
Работата във военни зони е много изнервяща, но и пристрастяваща. Ако човек прекара прекалено дълго време там, е много трудно да се завърне към предишния си начин на живот.
Как се случи “иракския” текст за Ескуайър? По ваше предложение или ви беше предложено?
– През лятото на 2009 бях в Косово по поръчка на “Вирджиня куортърли ривю”. Написах материал за лагера Бондстийл, най-голямата американска военна база на Балканите и една от най-големите в света.
Там съвсем случайно се сприятелих с един капитан от американската армия, който ме покани да отида в Ирак с неговата бригада, 49-а военна полиция на калифорнийската национална гвардия. В началото приех всичко като на шега, но след като си разменихме няколко имейла, изведнъж се оказа, че вече съм във връзка с американците в Ирак. Те ми изпратиха съответните документи за военнизиран журналист, попълних ги и… след две седмици бях одобрен.
Следващата стъпка беше да намеря списание, което да прояви интерес към темата – трудна задача, имайки предвид, че американската преса е твърде уморена от сивата иракската действителност. Получих галантни откази от “Венити феър”, “Ню Йорк таймс”, “Харпърс”. Най-накрая, когато почти бях изгубил надежда и смятах да се отказвам, редактор на “Ескуайър” ми писа, че иска да говорим по въпроса.
“Ескуайър” се води мъжко лайфстайл списание, но всъщност имат изключително богата традиция в така наречената нова журналистика – например Майкъл Хер, може би най-големият репортер от войната във Виетнам, а по-късно сценарист на “Апокалипсис сега” и “Пълно бойно снаряжение”, е един от авторите им, както и Том Улф, покойният Хънтър С. Томпсън – все хора, чието писане винаги ми е служило за модел.
“Ескуайър” ме наеха да пиша за тях, но с уговорката, че трябва да си поема разноските по пътуването. А разноските са доста сериозни: бронежилетка, каска, самолетни билети, застраховки. Веднага започнах да търся външни източници на финансиране и имах щастието да се свържа с центъра “Пулицър”, който спонсорира журналисти на свободна практика. Оттам се съгласиха да платят за пътуването ми, но при условие че пиша за техния блог по време на изборите. Разбира се, нямах нищо против. И така… отидох в Ирак.
Има ли случка или впечатление от Ирак, които остават извън текста ви?
– Разбира се. Много малка част от впечатленията ми успяха да влязат в текста. Винаги е така. След всяко пътуване се връщам с бележки за цяла книга, но от хипотетичната книгата остава само една статия. Поръчката от “Ескуайър” беше за 4000 думи. Аз написах 15 000. Накрая отпечатаха 8000, което си беше сериозна победа.
Да се занимаваш с журналистика е да успееш да събереш една необятна реалност в един много малък съд, да набуташ слон в кибритена кутийка. И понеже кутията със сигурност ще се скъса, ако опиташ да вкараш слона вътре, трябва да вземеш тази част от слона, която ти се струва най-важна. Парченце от ухото или няколко косми от хобота. Трябва да избереш този детайл, който ще позволи на читателя да си представи целия слон, когато отвори кутийката. Това е част от предизвикателството и тръпката – да опишеш нещо много голямо, като войната в Ирак например, с много ограничени ресурси.
Пишете за българската, македонската престъпност, за Косово, за Сърбия след Милошевич, за ромите – какво е съотношението между ваш личен интерес и прагматичен интерес, т.е. те се “продават” в американските медии?
– Няма защо да се лъжем: журналистите са вид лешояди, които се хранят с трагедии. Когато се разхождам из Сан Франциско и видя медийни хеликоптери да кръжат в небето, знам, че се е случило нещо ужасно. If it bleeds, it leads е неофициалното мото на медиите.
От друга страна, искам да подчертая, че има различни типове журналистика. Това, което се консумира масово от българи и американци – вечерни новини, евтини всекидневници, жълти списания – има за цел единствено да шокира, да създаде сензация, която да максимализира печалба във възможно най-кратък срок. От четвърта власт тези медии се превръщат в пета колона.
Журналистиката, която лично мен ме интересува, е доста по-различна. Да, пиша за организирана престъпност, за войни, за серийни убийци. Но не търся новината – работя прекалено бавно за това. Ако търся сензация, то това е сензацията на интересната, добре написана история – историята, която зад всекидневна си рамка разкрива някакъв общочовешки образ, архетип. Нима Радован Караджич, военнопрестъпник, дегизиран като народен лечител, не е Шекспиров герой?
Моят личен интерес е винаги интересната история – и за мое щастие интересната история винаги се продава.
Ясно ми е все пак накъде бие въпросът тук. Дали не ползвам балканските стереотипи, екзотиките ни, за да натрупам лесен капитал на гърба на лековерните американци? Всъщност целта ми е точно обратната – да разбивам стереотипите. Със сигурност има моменти, в които се провалям. Но като българин, който пише на английски, смятам, че мога да разказвам истории от Балканите, които един американец не би могъл да разкаже.
От гледна точка на текста ви за ромите как бихте коментирали ситуацията с българските роми в момента?
– Този текст е на повече от три години, но според мен е все още актуален. Написах го, защото, докато бях в Америка, осъзнах, че не познавам собствената си страна. За 19 години в България се бях запознал само с едно ромско семейство – съседите ни в квартал “Надежда”.
Всички у нас имат мнение по ромския въпрос, всеки бърза да каже “циганите са мръсни” или “циганите крадат”, но истината е, че ние, етническите българи, не познаваме изобщо ромската общност, не познаваме нито културата й, нито сложната й вътрешна социална динамика. Освен в някои села и малки провинциални градове, където тук-там съществуват по-нормални съседски отношения, връзките между българи и роми са абсолютно прекъснати.
Родните ни неофашисти и расисти, които, съдейки по форумите, май са мнозинство в България, едва ли познават роми лично, по име – всичките им представи за този етнос идват от също толкова невежите им родители, невежата преса, няколко просяци по улиците и набързо зърнати от колата ламаринени бараки потънали сред боклук. След като посетих ромски квартали в Сливен, Стара Загора, Пловдив, София, Видин и Монтана, реалността се оказа доста по-различна.
Да, наистина има бедни и необразовани роми, потънали в мизерия – голи цигани, както често им казват – но също така се запознах с много други, които въпреки трудностите и дискриминацията са успели да създадат прекрасни домове и семейства, хора, които се трудят за хляба си, които не се различават по нищо от едно средностатистическо българско семейство с тази разлика, че те не съществуват за българската държава. Никой у нас не говори за тези роми. Те са невидими, те са скучни за медиите.
В съзнанието на българите и на повечето европейци изобщо ромите са или някакви зли демони, които са генетично предразположени към криминалност, или романтични души с песни и танци в кръвта – всъщност две противоположни гледни точки, които са абсолютно еднакви в същността си. А точно “скучната” средна класа на ромите е тази, която истински се нуждае от помощта ни – те са и тези, които ще дръпнат собствената си общност напред.
Затова според мен най-скандалното събитие не беше екстрадирането от Франция на незаконно настанилите се български и румънски роми – въпреки че Саркози използва маската на закона само за да прикрие далеч по-сериозни проблеми в собствената си страна – а нещо по-локално и на пръв поглед маловажно: българските родители, които отписаха децата си от училището в Пазарджик заради няколко ромски деца в паралелките, и двете учителки, които напуснаха. Това е трагедия и истински скандал. Защото ромската средна класа – ако можем да я наречем така – прави опити да се интегрира, прави първата крачка, но явно българите са тези, които трябва да преодолеят предразсъдъците и провинциалното си мислене.
Тази ситуация доста ми напомня на събитията в Литъл Рок, Арканзас, по време на американската десегрегация от края на 50-те. Никой не отрича, че американците все още имат сериозни проблеми с расизма, но с първия си черен президент те явно са поне 50 години пред нас.
Били сте журналист на свободна практика и в България. Ако е възможно да направите сравнение с това да си журналист на свободна практика в Щатите, особено що се отнася до стил, формат, правила на писане, кои ще са разликите?
– Не мога да кажа, че съм работил като журналист в България. Имам публикации в “Литературен вестник” и “Култура”, “Мениджър” и “Алтера” – спорадични есета, рецензии, стихотворения. Не съм сигурен дали имам сериозна база за сравнение. Струва ми се обаче, че литературната журналистика – текстове от по 20-40 компютърни страници, които съчетават безкомпромисна фактология и оригинален художествен елемент – почти не съществува в България. Това е много скъпо начинание – да се ровиш един, два, три месеца в дадена тема, за да напишеш вестникарска статия, ще се стори лудост на мнозина. Но точно това правят най-интересните американски списания като “Ню Йоркър” например или пък “Ролинг Стоун”.
Едно време списание “Егоист” имаше опити в тази посока. Пътеписите на Мартин Карбовски там бяха нещо невероятно, чист Гонзо, едно от най-добрите неща в родната литература. В България “ниските” документални жанрове рядко се считат за творчество, а това е жалко. Защото според мен добрата документалистика ще спаси четенето. Ако романът беше жанрът на 19-и и 20-и век, то есето и репортажа ще са жанровете на 21-ви. Разбира се, всеки автор иска да вярва, че неговият/нейният тип писане ще определи бъдещето.
You must be logged in to post a comment.