Интервю за Дневник, 6 юли, 2011. In Bulgarian.

 

Димитър Кенаров е журналист на свободна практика. През миналата седмица той бе задържан в Беларус, където е пребивавал с туристическа виза, за да подготви журналистически материал за страната, но по време на престоя е загубил паспорта си. Кенаров престоя шест дни в ареста в град Мозир. До освобождаването му се стигна, след като му беше издаден временен документ за самоличност от Министерството на външните работи на България. Той се завърна във вторник рано сутринта. Димитър Кенаров разказва за престоя си в страната, смятана за една от последните диктатури в Европа.

Защо отидохте точно в Беларус?

– Списанието, за което работя (Virginia Quarterly Review), подготвя за есента издание, посветено на бившите съветски републики. Идеята беше журналисти да отидат в различни републики и да опишат ситуацията там. Аз избрах Беларус. Страната винаги ми е била интересна, защото е затворена и трудно допуска чужденци.

Тя е като забраненият плод.

Исках да направя не остро политическа тема, а да разкажа и за живота в страната през призмата на репортаж за сектора, който тя все още смята за своя национална гордост – машиностроенето и по-специално производството на трактори. Оказва се, че дори днес страната държи 10% от световното производство на такава селскостопанска техника.

Президентът Александър Лукашенко все още се хвали, че все още са запазили и не са приватизирали голямата си индустрия. И така аз реших да посетя Беларус, да направя репортаж за машиностроителната промишленост.

Пратих писмо до голям машиностроителен завод в Минск и те ми отговориха, че няма проблем да ги посетя.

С каква виза влязохте в Беларус?

– С туристическа. Реших, че за статия, която няма да бъде остро политическа, ще мога да използвам туристическа виза, без да привлека някакво особено внимание. Издадоха ми виза със срок две седмици.
С моя приятел и журналист също на свободна практика Джейсън Мотлаг се срещнахме в Минск. Той подготвяше материал за ефекта от чернобилската катастрофа в Беларус 25 години след аварията.

Как изглежда Минск през очите на един журналист?

– Там е невероятен соцреализъм. Човек се качва на станция на метрото “Автозаводская”. Слиза на метростанция “Тракторний завод”.

Минск, а и въобще Беларус представляват една мумия на Съветския съюз от 70-те години. Всичко е застинало така, както е било през 70-те, най-много 80-те години. Сякаш не е имало перестройка. Във всеки беларуски град на площада има огромна статуя на Ленин, има площад на Ленин, има улица “Комсомолская”, “Октябърская”…

Хората сякаш живеят в една паралелна вселена.

В същото време се обличат не по-различно от нас, използват интернет. Представете си едни модерни хора, които са поставени в обстановка от Съветския съюз през 70-те години. Ето това е съвременна Беларус.

Гражданите на страната живеят така, както навремето са живели нашите родители – ако нямат някакви директни конфликти или критика към партията, те могат да си осигурят спокойно съществуване.

Но вече се зараждат сериозни подмолни движения. Много от хората, с които говорих, не само младежи, но и работници, бедни и богати, са недоволни от кризата, но не смеят да го кажат на глас.

По улиците вижда ли се кризата?

– Привидно положението не е чак толкова лошо. Има ограничения в продажбите на определени стоки. Например човек може да си купи пет хляба, не може да си купи 10 хляба. Но на пръв поглед не се забелязва дълбочината на кризата.

Особено в Минск – там всичко е като за витрина. От летището се минава през една широка магистрала. Всичко привидно е бляскаво. Но свърне ли човек от магистралата, попада буквално на един черен път. Дори не второстепенен.

Как се озовахте в ареста на град Мозир?

– Седмица ни мотаха в Минск, но така и не проведох срещите в машиностроителния завод, които ми бяха обещани. Тогава с моя приятел и колега Джейсън решихме да отидем на юг. По интернет се свързах с един завод в Мозир и ги попитах дали няма да ме допуснат. Те се съгласиха и тръгнахме на юг към град Мозир. Но по пътя ни сполетя низ от неудачи.

Колата, която наехме, се развали още първия ден. В един провинциален град чакахме осем часа, докато ни я сменят.

Когато на следващия ден пристигнахме в Мозир, установих, че ми няма паспорта. Паникьосах се. За първи път в живота си губя паспорт, и то не къде да е, а в Беларус.

На следващия ден бях на интервю в Мозирския машиностроителен завод. Планирах след това незабавно да тръгна към Минск, за да ми издадат от българското посолство пасаван. По план после трябваше да се върнем обратно на юг.

Направи ми впечатление, че ръководството на завода отговаря с половин уста на въпросите ми. Не желаят много-много да говорят. Страхуват се какво ще напиша за тях и по какъв начин ще го напишем. Страхът е огромен. Всеки подслушва всеки.

На излизане от завода ни чакаха служители на тяхното КГБ (в Беларус службите за сигурност все още носят името Комитет за държавна сигурност – бел. ред.). Отведоха ни с моя колега в управление на милицията. Първоначално изглеждаха почти готови да ни пуснат. Още повече че се оказа, че изгубен паспорт не е чак такъв проблем. Те като че ли бяха готови да ми издадат т.нар. разрешение, което ми дава право да пътувам в страната макар и с изгубен паспорта.

Намесиха се обаче хора от по-висши нива. Разбра се, че сме журналисти с туристически визи. Двама агенти на КГБ ни разпитваха мен и моя колега няколко часа в две отделни стаи. Не беше страшно. И двамата запазихме самообладание, но беше ясно, че сме загазили.

Обърнахте ли се към консулствата на САЩ и България?

От американското посолство се обадиха 15 минути след като се им съобщихме, че сме задържани. Джейсън беше буквално изхвърлен от страната още на следващия ден под претекст, че на следващия ден му изтича визата, което не беше така.

В Беларус се опитват да не привличат вниманието към това, че изритват журналисти от страната, и просто любезно уведомяват, че визата изтича предсрочно.

При мен проблемът бе по-сериозен, защото си бях загубил документите.

Вкараха ме в изолатора – турска тоалетна, решетки, сутрешна и вечерна проверка. Първоначално бях задържан за 48 часа. Преди да ме отведат в изолатора, пуснах SMS на моята приятелка да не казва все още на майка ми, но ако на следващия ден не се обадя, да я уведоми и да се свърже незабавно с българското консулство в Беларус. На следващия ден те са се свързали с посолството. Останалото е известно за медиите.

Как се развиха събитията след това?

– През първите 48 часа така и не получих временни документи, издадени от Министерството на външните работи на България. Затова ме уведомиха, че ме задържат безсрочно. Тогава вече се ужасих.

Бях задържан от сряда вечерта. Едва в събота сутринта от българското посолство ми докараха документите (пасавана) с кола в ареста в Мозир, но не ме взеха с тях обратно към Минск, защото “нямали готовност”. На следващия ден подписах документите за депортацията ми. Милицията в Мозир бе организирала превоза ми с кола на 350 км до летището на Минск, за да напусна страната. Нямам право да се връщам в страната през следващите три години в интерес на обществената сигурност.

При мен нещата завършиха добре, защото все пак имам някаква публичност в България, макар и минимална. Намесиха се приятели. Майка ми. Вдигна се шум. Но важният въпрос е какво се случва с онези българи, които са в други страни, затворени в някакъв арест, които нямат връзките. Колко време трябва да чакат за една такава стандартна процедура? Вероятно ако не се бе вдигнал шум, можех да престоя в ареста на Мозир още седмица-две*. Оказва се, че други посолства могат да издават на място пасавани, докато българското трябва да изчака документите да бъдат издадени от България. Моето мнение е, че е редно да бъде изградена по-адекватна процедура.

Как се държаха с вас в милицията? Сегашното КГБ толкова ли е страховито като зловещото име, което носи?

– Всъщност милиционерите на място не се държаха лошо с мен. Не са ме измъчвали и малтретирали. Може да се каже, че се отнасяха професионално.

Но съществува един психологически страх. Включително и в редиците на милицията. Никой не смее да каже нищо извън официалната линия. В неформалните разговори се подразбира, че те не одобряват управлението на Лукашенко. Но никой не го казва директно. Има страх и стрес. Има някаква пелена. От една страна, нещата изглеждат нормално, от друга, се говори тихичко, под сурдинка, да не би някой да те следи и подслушва.

Кои са тези хора, които си позволяват по-шумно да изразяват недоволството си?
– Обикновено това са млади хора, на възраст между 18 и 30 години. По-възрастните се страхуват. Пенсионерите на практика са твърдото ядро на Лукашенко.

Разкажете за протестите, които видяхте по улиците на Беларус?

– И те са странни, както почти всичко в страната. Например при протеста на ръкопляскащите всички се движеха непрекъснато като флашмоб. Идеята е никой да не остане на едно място за по-дълго време, за да не може да се каже, че има събиране на хора. Ръкопляскаха, непрекъснато се движеха и блокираха улиците. Много е любопитно.

Готова ли е страната за своята революция?

– Един от хората в протестите ми каза, че в Беларус няма да се случи революция, докато на улиците не излязат 40-годишните, хората от фабриките и заводите. Младите може и да вдигат шум, но само с тяхното недоволство режимът няма да се смени. Те нямат власт и влияние. Но при сегашната икономическа криза в страната, огромната девалвация, големия балон, който се създава, за да се закрепи положението – печатат се пари, дават се субсидии, извършват се финансови трикове, подобни на онези в САЩ, които правеха банкерите преди години. Рано или късно този балон ще се спука.

Смятате ли, че тази революция може да е кървава?

– Възможно е, защото Лукашенко държи армията и милицията и им плаща добре, за да си осигури тяхната вярност и преданост. Те имат огромен капацитет. Добре оборудвани са. Имат най-модерните HD камери, с които записват протестите. С очите си видях как от едната страна записват милиционерите с HD камерите, а от другата страна записват протестиращите.

И в Египет не се очакваше, че армията ще вземе страната на протестиращите по площадите…

– Така е. Но в Египет армията се финансираше от САЩ, докато в Беларус финансирането идва от Русия. Макар че Русия вече също започва да проявява нетърпимост към Лукашенко и неговото управление.

В момента и Западът, и най-вече Русия искат едно и също от Беларус – да приватизира. Беларус остава голяма пречка за пренос на руския нефт и газ, защото е несигурна. В Москва никога не са сигурни Лукашенко какъв номер ще им извърти. Знае се, че голяма част от беларуската промишленост се субсидира чрез евтиния петрол, който страната получава от Русия и препродава на Запад по пазарни цени. Но руснаците вече не са съгласни с това и я притискат.

Според мен решителната външна сила, която може да допринесе за смяна на режима в Беларус, няма да бъде Западът и ЕС, а именно Русия. Всичко зависи от Русия.

Лукашенко обаче обвинява западните си съседи и най-вече Полша, че инспирират протестите. Каква е нагласата спрямо Полша?

– Вярно е, че голяма част от дисидентското движение е концентрирано в Полша. Полските университети приемат много от студентите, които са готови да избягат от Беларус. Това се обсъжда и в социалните мрежи съвсем открито.

А в Беларус какво е качеството на интернета, който засега е основното средство за мобилизиране на протестите?

– Като цяло е добър с изключение на това, че опозиционните сайтове са много бавни. В страните от бившия СССР е широко разпространена социалната мрежа “В контакте” (вконтакте.ру), местният аналог на “Фейсбук”. На практика протестите на младите в Беларус се организират най-вече там. Почти не ползват “Фейсбук” или “Туитър”.

Има ли цензура по другите медии?

– Парадоксът е, че в Беларус има много жестока цензура върху печатните медии. Официално се издават, мисля, само два опозиционни вестника. Всичко останало се издава нелегално. От друга страна, интернетът е свободен, което абсолютно обезсмисля цензурата върху печатните медии.

Особено за младите хора, защото те вече се информират през интернет.

Така че и в медийното пространство на Беларус пак съществуват две паралелни вселени – на старата номенклатура и на старата цензура, от една страна, и свободата в интернет, от друга.

Как виждате бъдещето на страната, след като бяхте в нея за две седмици в едни от най-бурните времена от най-новата й история?

– Не съм политолог, нито врачка, но очаквам в страната да се създаде голяма икономическа криза, която да доведе до политическа криза, а впоследствие и до смяна на режима, както се случи в началото на 90-те в другите бивши комунистически държави в Европа. Горе-долу те сега преминават през аналогичен период. Но истината е, че всичко ще зависи от Русия.