Интервю за вестник Труд, 12.07.2011

Aвтор: Емил Георгиев

Димитър Кенаров (1981) е докторант на университета Бъркли, Калифорния, журналист на свободна практика, публикувал в най-престижни американски медии. Автор е на две стихосбирки и репортажи от Сърбия, Косово, Македония, Ирак. В края на юни е арестуван в Беларус и остава в ареста 6 дни, преди да бъде депортиран от бившата съветска република.

– Господин Кенаров, ще излезе ли материал от злополучния ви престой в Беларус?

– Разбира се. Само че ще бъде доста по-различен от това, което първоначално планирах. Смятах да напиша една по-сериозна статия за индустрията в Беларус. Там продължават да произвеждат прочутите трактори – дори държат 10% от световния пазар на селскостопанска техника. Идеята на Лукашенко да остави почти цялата индустрия в държавни ръце ми беше много интересна. Знаем какво се случи след прибързаната приватизация в България и други постсоциалистически страни. Любопитно ми беше да отида в бивша съветска република, чиято икономика все още функционира по стария съветски модел, сякаш извън времето. Сега намерението ми да пиша за това се провали, но пък мисля, че ще се получи един хубав хумористичен пътепис. Не виждам друг начин да се отнеса към това, което се случи с мен. Не мога да подходя сериозно, защото не съм бил в архипелаг ГУЛАГ и не мога да се правя на герой. В ретроспекция историята беше смешна – преследване на трактори.

– Работили сте в Босна, Косово, Ирак – досега арестували ли са ви? Къде беше най-опасно?

– Никъде не са ме арестували, но пък и никъде не съм си губил паспорта. В Ирак, разбира се, е по-опасно, все пак е война. Но не съм се чувствал застрашен, макар че ракети са падали на 500 метра. В Босна, в Република Сърбия имаше опасност да ме набият, понеже работя за американска медия, а знаете как се отнасят сърбите към тези неща.

– Вие какъв се чувствате – емигрант, който си идва често в България, или българин, който рядко се задържа у дома?

– Прекарах последните 10 години в пътуване между България и Америка, но от декември съм си вече тук и смятам да остана известно време. Не мога да кажа, че ще остана до края на живота си. Чувствам се най-добре, когато съм на път. А това, че пиша на английски и работя и за американски медии, е просто стечение на обстоятелствата. Понякога животът избира вместо теб. На мен ми е еднакво комфортно и в България, и в Америка и се радвам, че мога да пиша и за едни медии, и за други.

– Освен репортажи, вие пишете и стихове. Къде е за вас границата между журналистиката и литературата?

– Това е много сложен въпрос. Често се прави рязка граница между фикшън и нонфикшън. А всеки един тип писане – все едно дали поезия, журналистика или публицистика – представя определен ъгъл. Езикът винаги е валентен. И със снимките е така – ние виждаме това, което авторът е решил да ни покаже. Харесвам така наречената художествена журналистика, съчетанието на елементи от белетристиката – диалог, атмосфера – с реални истории. Този тип публицистика е близък до художествената литература, но без авторски контрол над героите – фактите контролират. В Америка има цяло направление в този жанр, наречен нова журналистика от 60-те и 70-те години. Това са книгите на Хънтър С. Томпсън, Том Улф, Джоан Дидиън, “Хладнокръвно” на Труман Капоти. Европейският еквивалент е Ришард Капушчински – може би най-любимият ми журналист.

– Белетристична журналистика?

– Точно това ме интересува. От време на време се занимавам и с новинарска журналистика, но човек трябва да изкарва и пари все пак. Лично аз искам да се концентрирам върху белетристичната журналистика, която в Америка намира място в големи списания като “Ню Йоркър”, “Атлантик” и т.н. Много хора подценяват журналистиката, но според мен тя може да бъде и изкуство.

– Има ли място за такива текстове у нас?

– За съжаление този тип журналистика е изключително скъп. Човек отива за 1-2 месеца някъде, започва да се рови, да пътува… А навсякъде пресата е в криза. Аз си намирам средства, като кандидатствам в неправителствени организации и организации с идеална цел, които поддържат журналисти на свободна практика. Дори и най-големите списания трудно могат да си позволят да пратят журналист някъде за 2-3 месеца. Когато бях в Ирак например, пишех за доста богатото списание “Ескуайър”, но аз намерих пари за престоя там, около 5000 долара, чрез центъра “Пулицър”. Тогава от списанието казаха – окей, когато напишеш материала, ние ще го публикуваме. В България ще има такава журналистика, както и разследваща, когато се намери начин тя да се финансира.

– Занимавали сте се и с театър заедно с Явор Гърдев?

– Явор според мен е един от най-талантливите хора в България, изключително голям професионалист и изключително космополитен човек. Ако е пробил навън, то е поради собствените му усилия и знания. Запознахме се случайно през 2005-а, той започваше работа по “Пиесата за бебето” на Едуард Олби и аз станах консултант по проекта. После преведох и “Крум”, пиеса, която той постави във Варна. Много ще се радвам отново да работя с Явор.

– Какъв имидж има България в чужбина и как може да се подобри?

– В чужбина повечето хора не знаят почти нищо за България. Знаят примерно за атентата срещу папата, за убийството на Георги Марков… и за Стоичков или Бербатов. Но можем да вземем пример от съседните балкански държави – колко много пари инвестират в културата си и в представянето й навън. Ако човек отиде на Франкфуртския панаир на книгата, веднага ще види щанда на Сърбия с издания на различни езици на сръбска литература. Българската държава не прави почти нищо. Дори ДДС-то върху книгите е сред най-високите в Европа. Културата не може да работи на чисто пазарен принцип – дори и в Америка. Там имат силен частен сектор, меценати, фондации, спонсори. У нас не е така, а щом и държавата абдикира, никой навън няма да види българската култура.

– Последното влизане на България в световните новини с културна новина беше с изрисуването на паметника на Съветската армия. Плюс или минус за страната ни беше това?

– Огромен плюс – за това, че паметникът беше изрисуван, и огромен минус – за това, че графитите бяха изтрити. Винаги съм защитавал мнението, че тези паметници трябва да останат. Събарянето на мавзолея беше грешка, по-добре щеше да е да остане като музей на тоталитарния режим. Това е част от нашата история, а когато губим спомена за миналото си, сме осъдени да го повтаряме. Паметниците нека останат, но функцията им трябва да се промени. Това, което се направи с паметника, е едно от най-добрите неща, случили се в съвременното българско изкуство като цяло. И то в деня, в който бе открит Музеят на съвременното изкуство. Покрай целия шум дали е гавра или обида много хора не забелязаха тънката ирония на автора. Работата му е, от една страна, критика на съветските войски, а от друга – на масовата западна “Макдоналд`с” култура, която смени соцкултурата. Неслучайно влязохме в толкова много световни медии с нещо хубаво и интересно. С ирония и хумор, а не с разрушаване на паметници.