Интервю за БНР, 22 май, 2012. In Bulgarian.

Автор: Румяна Цветкова

Ако всички отиват на запад, той ще поеме на изток. Ако всички насочват погледа си към „горещите” точки на деня, той ще разрови жаравата около вече „изстиващите” и на пръв поглед не толкова вълнуващи места, за да извади на бял свят някоя интригуваща история. Авантюрист, свободен по дух, любител на пътешествията и привърженик на нестандартното, той избира нелекото поприще на журналиста на свободна практика. Димитър Кенаров има бакалъвърска степен по американска и руска литература от Мидълбъри колидж /Middlebury College/ в САЩ. Защитава също докторантура по английска и американска литература в Калифорнийския университет, Бъркли. Академичният живот не ме удовлетворяваше напълно. Стените на университета бяха прекалено тесни за моята душа. Затова реших да се занимавам с журналистика, споделя той за професионалния си избор и добавя:

Това е една доста трудна професия. Журналистът на свободна практика няма свободно време. Реших да работя на свободна практика, защото това ми дава свободата да избирам темите, за които пиша. Не искам да пиша за неща, които не са ми интересни, само защото са темата на деня. Освен това се занимавам с една малко по-различна журналистика – литературна, повествователна. В САЩ се нарича long-form journalism. Това са статии за списания, често с дължина около 10-15 страници, които са по-задълбочени като проучване и много интересни като форма. Понякога изискват месец, та дори два, за проучване, пътуване. Така че това е малко по-различен тип журналистика и за него човек трябва да има свободата да я прави. Когато някой работи към дадено издание, винаги редакторът му казва над какво да работи. По-трудно е обаче да си на свободна практика. От финансова гледна точка нещата не изглеждат така розови и понякога един месец имаш пари, друг месец нямаш. Но в крайна сметка това е цената, която човек трябва да плати за свободата си. Много съм доволен от избора си, защото наистина ми позволява да се занимавам само с темите, от които се интересувам и да бъда свободен човек, доколкото е възможно.

Димитър е автор на International Herald Tribune, Esquire, приключенското списание Outside, The Nation, The Believer и др. Работи и като редактор в американското списание The Virginia Quarterly Review. Признава, че новинарската журналистика не му е толкова по сърце, макар че напоследък от време на време се занимава и с това. Предпочита да издирва истории и когато някоя го „грабне”, се впуска в задълбочено проучване. Кои са темите, които успяват да предизвикат перото му?

Историята е най-важното. Героите също. За мен горещите точки понякога са безинтересни, по-скоро привличат вниманието ми „изстиващите” точки или „студените” точки – признава Димитър. – Ако всички журналисти се отправят в една посока, аз обикновено бягам към другата. Но темите, от които се интересувам, са най-разнообразни. Миналата година например бях в Сараево по поръчка на американското списание Outside. Трябваше да разкажа за една група сараевски сноубордисти, които са от различни етноси – хървати, бошняци, сърби. Те са заедно, без да се интересуват от конфликтите на своите родители. Това беше доста нестандартна история. Хората се опитваха да възстановят старите олимпийски курорти, които са разрушени от войната. Преди известно време бях пък в Македония, за да правя разследване за сериен убиец, който се оказа журналистът, писал за тези серийни убийства. В момента в Грузия планират да строят чисто нов град на Черно море. Това също ми се струва много интересно като история, която човек може да изследва. Може би преувеличавам донякъде, че не се интересувам съвсем от „горещите” точки, но в същото време не искам да съм там, където са всички. Аз съм малко единак и обичам да работя самостоятелно. Например, когато отидох в Беларус, на хората им се стори много смешно и безумно, че искам да изследвам тракторната им индустрия. Реших да напиша нещата от много по-различен ъгъл, отколкото директно да се занимавам с Лукашенко и с протестите против него. Човек може да избере гледна точка, която да е много различна, оригинална, дори и малко странна, и да представи един такъв познат регион по съвсем различен начин.

В Косово пък Димитър се запознава с представители на американската армия. Те го канят да стане военизиран журналист. Така в началото на 2010 г. се озовава в Ирак, една вече „изстиваща” по думите му точка, която не вълнува така силно събратята му перо, нито привлича общественото внимание. Когато беше войната, всички бяха там, за да пишат за случващото се. Но когато всички напуснат, тогава отивам аз, казва младият разказвач на истории. Споделя, че екологията е от темите, които привличат силно вниманието му. Планира да пише за добива на шистов газ и енергийната политика на България. Смятам да посетя също Румъния, Полша, Унгария, за да придобия по-задълбочен поглед върху проблема, защото той не е само български, разкрива част от намеренията си Димитър. Ще финансира проекта си със средства от Балканската стипендия за изключителни постижения в журналистиката, с която бе отличен тази година. Тя се връчва ежегодно, за да насърчи отразяването на сериозни проблеми, ключови за Балканите и Европа.

Димитър е нестандартен не само в работата си, но и в начина си на живот. Ако много от неговите връстници биха дали мило и драго, за да заминат за страната на неограничените възможности, то той след близо 10 години престой в Америка решава да се върне по нашите географски ширини.

Миналата година се върнах в България за почти година и половина, защото като журналист не виждах теми, които да са ми интересни в Америка – обяснява Димитър. – Тя е изключително интересна и многолика страна. Но за мен като българин нямаше какво чак толкова да правя там, особено като журналист. Там има достатъчно журналисти, които да пишат за техните проблеми. Затова реших да се ориентирам към неща, които познавам по-добре, към места, където говоря езика, където познавам културата. В същото време, пишейки основно на английски език, реших, че може би това е добър начин да представя на чуждестранната публика един по-местен поглед към нашия регион. Т.е. един човек, който е израснал тук, познава добре региона и в същото време познава добре и западната култура, може да действа като мост между двете. Защото на мен ми се струва, че много често западните журналисти, които идват на Балканите, се придържат по-скоро към клишетата, не могат да направят добри анализи. Понякога езикът също е бариера и реших, че това е една добра журналистическа ниша, към която мога да се ориентирам. Останах в България известно време. Но ако трябва да бъда честен, за мен истински интересното място и центърът на този регион е Истанбул. Това е нещо, което е малко по-нестандартно. Вместо човек да тръгне на запад, да тръгне на изток от София. Истанбул е невероятен град, един от големите метрополиси в момента, с население близо 15 млн. души, с изключително интересна култура. През XIX век там е имало голяма българска общност. Така че, чувствам се у дома си.

За Димитър Истанбул е добра отправна точка за пътуване както към родината, така и към Близкия Изток, и други по-отдалечени дестинации. Това, че се преместих в Истанбул, не означава, че съм спрял да се интересувам от България, споделя младият журналист. Убеден е, че в страната ни, както и в останалите държави от региона, има достатъчно интересни истории, които, ако бъдат представени добре, биха заинтригували чуждестранните читатели. Освен проза, Димитър пише и поезия. По думите му това е нещо, което прави за удоволствие. „Поезията изисква определено внимание към езика, към всяка отделна дума и това ми харесва”, споделя той. Оказва се, че работата го поглъща изцяло и освен за стихове, за друго не му остава време.

Наистина нямам свободно време. Дори когато пътувам някъде, аз непрекъснато търся историите, непрекъснато умът ми работи дали от това може да излезе интересен сюжет. Мога да използвам клишето, че съчетавам удоволствието с работата. Обожавам да пътувам. Затова работя и тази работа. Когато пътуването е свързано с това да се срещаш с хора, да разговаряш с тях, да разследваш даден проблем, винаги те кара да навлезеш по-надълбоко в самата държава, в самото място, да успееш да го опознаеш по-добре, отколкото ако просто ходиш да разглеждаш някакви забележителности.