Публикувано в “Програмата” (16.07.2013). Текст: Стохрифор Лукомб, снимки: Владимир Томашевич

Тези дни най-често споменаваната тук дума е протести. Горе-долу така е и в разговора ни с поета/журналист/авантюрист/фотограф Димитър Кенаров, с когото обаче обсъждаме не само скандиранията пред Министерски съвет и Народното събрание, а най-вече броженията в Истанбул и културата на гражданско неподчинение в САЩ. Кенаров е способен да дискутира с лекота и дълбочина всичко това – най-малкото защото е видял с очите си всяко едно от събитията, а този месец представи и отличната сифотоизложба за протестите на истанбулския площад Таксим – Газ, вода и революция (разгледайте я в галерия Ластици на улица Герлово 13, ще бъде там до 21 юли).

Разните хора те познават в различна светлина – едни като поет, други – като журналист на свободна практика, а сега – и като фотограф. Какъв е Димитър Кенаров в този момент?

Човек минава през различни фази, преосмисля и преоткрива себе си. И така е най-хубаво. Нужно е да има мисъл, творчество, няма значение медията на изразяване. Снимам отдавна, но досега винаги е било само за да имам с какво да илюстрирам репортажа си.
Забелязал съм, че е трудно да вършиш две неща едновременно и да ги правиш еднакво добре, нужно е да се концентрираш само върху едно от тях в съответния период. Писането и фотографията имат нужда от съвсем различен тип внимание. Затова когато отидох в Истанбул, реших за първи път да не си водя бележки, а само да снимам.

Добре ли ти се получи, като за първи път?

Не съм професионален фотограф и със сигурност все още ми липсват някои технически, базови умения. Но май най-важно е кадридането, усещането за композиция – успееш ли да намериш кадъра, технически нещата нататък не са чак толкова трудни. Доволен съм от фотографиите си, но пък не точно аз съм човекът, който да прецени какво е качеството им.

Знаем, че пътуваш почти непрекъснато – по работа, но не само. Представяш ли си журналистиката като работа на бюро от 8 до 5?

Това зависи от темперамента на човек. Баба ми винаги е казвала, че имам шило в гащите и най-вероятно е така. Непрекъснато пътувам, не се спирам на едно място задълго и май така е с всичко друго.

Философът Исая Бърлин разделя писателите на два основни типа – лисици и таралежи. Лисицата знае много неща, а пък таралежът – едно голямо нещо. Ето, например, аз съм лисица. В Щатите съм имал възможност да работя на бюро в списание The Atlantic, но бързо ми омръзна и разбрах, че това не е моето място.

Живял си в Истанбул месеци преди започването на сегашните протести. Очаквани ли бяха те?

Неочакван бе самият мащаб. Иначе в Турция има сериозна протестна култура и на практика всеки уикенд в Истанбул се протестира за нещо – независимо дали става дума за комунисти, националисти или гей активисти. До голяма степен, това е символично – не защото тези хора вярват, че ще донесат голяма промяна, а защото държат да изкажат мнението си. Така започна всичко и на Гези – с 50 души, които окупираха парка. И всичко щеше да се развие по обичайния начин – да останат там два-три дни, след което нещата да се успокоят. Бруталният отговор на полицията обаче накара много хора да излязат по улицата. От полицейското насилие пък вниманието се насочи към авторитарния режим на Ердоган, липсата на обществени обсъждания за големи инфраструктурни проекти, консервативната политика относно употребата на алкохол…

Сложно ли бе снимането по време на протестите?

В началото беше много лесно – аз имам турска журналистическа карта, затова нямах проблеми с полицията, а и протестиращите бяха доверчиви. Но след първите дни, в които се разбра как някои от основните турски медии манипулират отразяването на протеста или пък изобщо го подминават, протестиращите станаха подозрителни към медиите – не знаеха кой и с каква цел ги снима. След някои изказвания на Ердоган за подготвян международен заговор срещу Турция, полицаите станаха недоверчиви към журналистите – временно ми отнеха журналистическата карта, изтриха и няколко от снимките ми.

Очевидно е имало адреналин.

Няма начин срещу теб да излезе камион с водно оръдие или цяла армия полицаи, които изстрелват напосоки снаряди сълзотворен газ, и да няма адреналин. Беше една малка химическа война. Не съм се притеснявал за живота си, но трябваше постоянно да внимавам да не ме удари някой хвърчащ предмет. Заради сълзотворния газ, се налагаше да снимам с противогаз на устата и плувни очила за очите, които пък правеха нещата много сложни за снимки вечер – почти всички кадри тогава излизаха без фокус.

Представи изложбата в галерия Ластици, облечен с тениска на турския футболен гранд Fenerbahçe. Има ли нещо символично в това?

Тениската ми е подарък от една много добра приятелка, аз не съм голям футболен фен. Но пък беше подходяща за изложбата и я ползвах за откриването й. Футболните фенове в Турция обаче имат своето сериозно място в протестите там. Те са много по-темпераментни от тези в България, много по-агресивни дори. Но по време на демонстрациите ултрасите наGalatasaray, Fenerbahçe и Beşiktaş крачеха заедно и дори се наричаха Istanbul United.

Смяташ ли да се върнеш за още снимки – защото там нещата изобщо не са приключили?

Няма и да приключат скоро. Както и тук, впрочем. Събуден бе духът и дори протестите да позатихнат, за всяко следващо малко нарушение хората отново ще са на улицата. Надявам се есента да се върна в Истанбул.

Много неща бяха казани за протестиращите турци, Гези и Таксим. Какво обаче пропуснаха медиите и коментаторите?

Говореше се, че в Истанбул има сблъсък между неоислямистите и светското общество, а това изобщо не е така. Турция е много пъстра държава и точно така беше и на Гези – там заедно бяха леви и десни, турски националисти и кюрди, гей активисти и мюсюлмани. Недоволните от този авторитарен режим не бяха разделени от религия или политически убеждения. За процесите в Турция се говори много опростено, просто като тези срещу онези, а процесите в тази държава са далеч по-сложни.

Смяташ ли, че онова, което се случи в Истанбул вдъхнови протестите в София?

И да имаше протести в Турция, и да нямаше такива, брутален акт като назначението на Пеевски щеше да изкара хората по софийските улици. Но със сигурност има някакъв дух, който едновременно си пролича в Бразилия, България и Турция. Хората се интересуват, следят всичко в интернет и използват глобални стратегии за решаване на местните си проблеми. Всеки се учи от онова, което става в другите страни. Интересното при тези три протеста, е че възникват от наглед дребни, локални проблеми, а не както през 1968 – когато всичко е свързано с глобалния идеологочески сблъсък. Витоша, Пирин, Пеевски, билетите за градски транспорт в Бразилия, един истанбулски парк – това са поводите.

Защо в София реши да бъдеш протестиращ, а не журналист, отразяващ протестите?

В САЩ, например, съм се включвал в протестите срещу войната в Ирак. Но там не исках да прескачам бариери, нито да бъда арестуван – защото съм чужденец и нямам нито правата, нито задълженията на американски гражданин. В Турция е същото. Но България е моята държава и тук съм по-скоро гражданин, отколкото журналист. Затова и се озовах от другата страна на камерата.

Заедно с Ясен Атанасов, Иван Димитров, Милена Фучеджиева, Тея Сугарева и Стефан Сугарев, прескочихте огражденията около Парламента в рамките на акцията ви Грабвайте телата. Смятате ли, че тя имаше нужния ефект?

Трудно е един такъв акт да предизвика някакво масово действие, но натрупването на множество такива малки действия би могло. Хубаво е, че както протеста, така и тези акции са доста миролюбиви. Но е нужно всеки ден протестът да бъде освежаван по някакъв начин, хората да не се оставят на апатията.
За тази акция бях вдъхновен от американската традиция на гражданско неподчинение. Тя съществува още от 19 век, от Хенри Дейвид Торо и идеята, че когато не си съгласен с държавната политика, ти първо си човек, а чак след това поданик. С подобно неподчинение вършиш закононарушение, но поемаш отговорност за действията си. За разлика от политиците, които вършат много по-големи престъпления, но не носят последствията.

Изложбата на Димътър Кенаров Газ, вода и революция е в галерия Ластици (улица Герлово 13), до 21 юли